Дневник на доброволеца: Да предотвратим бракониерството на диви кози в НП Пирин

От средата на октомври до декември доброволци от Прозрачни планини и СДП БАЛКАНИ се включиха в акция за превенция на бракониерство на дивите кози в Национален парк „Пирин“ съвместно с дирекцията на Парка. Представяме ви разказа на един от доброволците. 

Искаме да отбележим, че ако посещавате Националния парк като туристи, нямате право да се отклонявате от маркираните пътеки (повече за режимите и нормите, които се определят от Плана за управление – тук). Препоръчваме да сте си направили и планинска застраховка. Бъдете внимателни в планината!

Ако видите човек с оръжие на територията на парка или чуете изстрели, незабавно сигнализирайте на 112 или на парковата охрана! Ловът в Националните паркове в България е ЗАБРАНЕН!

А ако искате да подкрепите дейностите на СДП БАЛКАНИ за опазване на дивите кози, вижте как на този линк. Повече за дейностите ни – тук.

DSCF2163

…Дивите кози също ме видяха. Изпитвам уважение към тях. Към свободата им. Дано да си останат такива!

Пореден летен ден. След сутрешното каране на колело се прибирам и след доза фреш сядам пред компа. „Зарибил“ съм се от приятелка, (която доброволства към природозащитна организация) и вече няколко дни поред преглеждам редовно сайта timeheroes. Не, че не го знаех от преди това, ама нали се сещате – днес, утре, вдругиден и така отлагаш до момента, в който по някаква причина най-накрая си се вдъхновил и си казваш: „Абе, къде блях досега? Защо не го направих? А уж знам и искам…“. Искаш, искаш, ама само с искане не става. Требе си действие.

Докато избирам в каква роля да се въплътя, вътрешно се усещам, че търся нещо, което хем да помогне на някого/нещо, ама хем и на мен. Чудя се дали е егоистично, но философствайки наум се спирам пред заглавието „Търсят се доброволци за опазване на диви кози в Пирин“.

Брех, мисля си, ей там ще се хвърля. Хем ще помогна на животинките (индиректно, индиректно), хем ще се разхождам из Пирин, пък и доза адреналин има – ще ги пазя от бракониери, разбираш ли.

Веднага си представям как оглеждам подозрително всеки турист с бинокъла си, скрит нейде между чукарите около Вихрен. Оглеждам ги и внимателно преценявам дали стърчащите пръти от раницата му са щеки или разглобена оптична пушка. Второто съм го виждал само по филми, но се самоубеждавам, че умело ще ги различа тези два продукта на човешката промишленост. През съзнанието ми минават дори и екшън сцени, готови за сценарий. Ако не в Холивуд, то поне в Боливуд. Така се надъхвам, че съм готов да се хвърля пред ловците, само и само да спася някоя дива коза! Така де, няма само с градските да се занимаваме.

 

Почти готов да си събера багажа още до обяд, пиша мейл и кандидатствам за доброволец. Изречението „Мога да тръгна веднага!“ предполагам, че се е набило на очи на Мирослава, с която водим кореспонденцията. Получавам потвърждение след ден-два и се уговаряме, че наистина ще тръгна почти веднага – след още толкова.

Вече съм повече от доволен, виждам се как браня смело диваците, а междувременно се сещам да потърся повече информация за това нещо „дива коза“:

Катерят се навсякъде, движат се на стада, в момента им е размножителен период, по това време на -годината са с тъмна козина…и бягат от хора…

DSCF2132Разглеждам внимателно и немалък брой снимки и готов да различа австрийска дива коза, пренесла се за зимата във френската част на Алпите, от нашенските местни, продължавам да се ентусиазирам все повече, тъй като ме информират, че първите няколко дни ще бъда сам! Кеф, братче! Най-накрая ще се и поусамотя. То взе да става все по-хубаво, въпреки че в деня преди заминаване съобщавам на всеослушание на роднинско събиране къде отивам (и с каква цел) утре, след което последват леко студени погледи и предупреждения да внимавам и да се обадя, когато пристигна. Отговарям на всички с „Да, добре“ и си тръгвам, глася багажа и сутринта рано хващам за Банско.

Там ми се отдава възможността да се разходя из сградата на централата на Национален парк „Пирин“, да се запозная с няколко „шефчета“ и по-обикновени бачкатори, затънали в бюрокращина. „Притискат ни срокове на ЮНЕСКО“, „фотокапаните дават резултат“ и други подобни реплики се чуват из коридорите. Гидът ми е Симеон от СДП БАЛКАНИ, наричан от всички там Мони и посрещан с усмивка във всяка стая, в която се отбихме. Търпеливо изчаквам и поемаме нагоре. Не с джип, а със… ниска спортна червена кола с две врати, макар и стара. „Не е моя, на колега е“, казва Мони, докато се мъчи да запали и започва да се чуди къде е копчето, с което се свалят прозорците (в последствие се оказа, че са ръчни, което обясни липсата на копче). По път взимаме началника на парковата охрана, а Мони се шегува: „Като мутра съм, сутрин излизам с джип, следобед съм със спортна кола“.

Вече наистина поемаме нагоре от разкопаното Банско и навлизаме в планината. По пътя говорим за предстоящото ми доброволстване и за странични неща. А вън перфектен слънчев ден, само време да има човек да се качи в планината. Еми, на ти го! Спираме пред бунгало, собственост на Националния парк, след което виждам къде ще спя – предния ден Мони ми казва по телефона, че спи на палатка в планината, а мен ме настаняват в напълно оборудвано бунгало, готово за живеене, че и една плазма на всичкото отгоре. Чуствам се доста неловко от този факт, но нямам време за това, защото Мони и Петър довършват инструктажа. Разбираме се, че не всеки с камофлажни дрехи е ловджия, съветват ме да се крия, ако все пак срещна бракониери, след което допопълваме част от бюрокращината за моето доброволстване и те си тръгват. И ето ме. В Пирин съм, сам съм, слънчево е. Какво му трябва на човек! Със сигурност не бира…!

Тръгвам веднага нагоре по пътеките, „въоръжен“ с шише вода, едно яке и бинокъл! Опитвам се да запомня началото на моята пътека, че на следващия ден ще тръгвам рано по тъмно. В началото се наслаждавам на гледките – от зимата не бях идвал в Пирин! Прегръщам някое-друго дърво и събирайки боклуци по пътеката продължавам да се изкачвам, търсейки целта си – пиринската дива коза! Търся, търся, но до края на деня така и не я видях. „Лошо няма, мисля си, дано и ловците също не ги намерят.“ Не, че имам против ловците. Хора, като хора. Да, в тотална грешка са с разбиранията си за съществуване, но са хора! Това, че така са ги научили, реално не ги прави по-различни от мен, нали? Поглеждам часовника и правя преценка, че трябва да хвана обратно надолу, за да се прибера по светло. По пътя назад така и не виждам кози. „Къде сте, мили мои, тук съм да ви пазя…?!“ Дреме им на тях. Дай им скали и трева. За ядене.

22102014595

На следващия ден ставам в уречения час и поемам отново, опитвайки се да се движа без челник по спомени. Взема, че ми се получава и безпроблемно се ориентирам, докато в един момент не се съмва. Разгъвам картата и решавам накъде да поема. Мони ми каза, че нямам работа на Вихрен, а само под него. Жалко, така и не съм го изкачвал досега, а толкова време го чакам! Няколко пъти съм бил в подножието му и заради лошо време го подминавам, а  днес е поредният перфектен ден за туриста-планинар-доброволец – ирония!

Продължавам по пътеките, докато в един момент решавам отново да обходя отсрещния склон с поглед на орел и забелязвам някакво движение! Веднага вадя бинокъла от калъфа и тук домашната подготовка, невъзможна без гугъл, си казва думата – различавам няколко кози! И съм сигурен, че не са от алпийските, тукашни са, изглеждат спокойни и в свои води. Няколко са се излегнали, други се гонят, трети пасат нещо. Изобщо – беше си им екстра. Наблюдавам ги известно време (както и склоновете около тях, все пак не забравям за главната си тайна мисия), но те пък взимат, че се скриват зад хълма. Нищо, ей сега ще заобиколя и ще успея отново да ги „хвана под око“, си казвам. Оказвам се прав и след 30-40 мин отново ги издебвам – този път виждам цялото стадо – над 20 кози! Те също ме видяха. Изпитвам уважение към тях. Към свободата им. Дано да си останат такива! Минава известно време и решавам да продължа – знам, че от другата страна на Вихрен има друго стадо. Ах, този Вихрен…

22102014585Чудя се пак кога ли ще го кача… докато осъзнавам, че май съм хванал десния завой и вместо да тръгна да подсичам върха, всъщност вървя по пътеката точно за него. Ех, какви подаръци прави таз’ Вселена! Планът беше друг, но нищо, няма да се връщам назад, я. Давам малко газ вече с нов план – да мина през Вихрен и оттам да заходя към другото стадо. Чуд-нич-ко! Озовавам се в подножието му и ми се открива гледката, която ми липсваше. Започват да идват облаци от Кресна и минавайки буквално и преносно през мен продължават пътя си, а аз – моя. След няколко мига съм горе – духа повечко, правя някоя-друга снимка, гледам странно „златната“ статуя на Иисус, скривам се за момент в една ниша, за да хапна и гледайки към хижа Вихрен решавам да сляза, за да не се бавя (въпреки, че бих поостанал повечко там). Ама не по пътеката. Решавам да заходя по източния (май) ръб на върха и някакси да сляза до първоначалния си план. В началото е като игра – крача по скалите, вярно на ръба, но все пак големи и здрави скали. Докато в един момент започнаха да стават все по-малки и по-малки. Честно казано, още, когато тръгнах извън пътеката знаех, че ще си предизвикам някое преживяване, но май това и исках, всъщност.

22102014591

Та, вече хлъзвайки се надолу с още няколко камъка покрай мен, които поеха да се търкалят директно по правя линия към хижата, отново осъзнах, че леко се „набутах“. Момент за мислене и решавам да тръгна да сека върха, за да стигна до другия ръб, който се вижда и там евентуално да се изкача или до върха, или до пътеката. Тръгвам внимателно, след което се случи това, за което бях дошъл – от Влахински езера се чу изстрел!

Замръзвам на място, а сърцето ми почва да бие лудо. Изчаквам три-четири секунди и чувам още един изстрел! Изтръпвам! Козите! Вътрешно съм сигурен, че не са пиратки, въпреки че светкавично ми минава през ума дали няма да прибързам, ако звънна на охраната. В края на тази ми мисъл ловците решават да измият всякакви съмнения – още 3-4 изстрела един след друг! Веднага вадя мобилния и набирам Парковата охрана – те пък са извън обхват! Добре, че записах номера на началника им долу в Банско – звъня на него и му обяснявам къде съм и какво става. Сигурен съм, че са изстрели и го уверявам, че трябва да изпрати хора, защото наистина има бракониери! Казва ми, че веднага ще организира акция и се разбираме да се преместя, защото облаците ми пречат на видимостта – ту се вижда, но през повечето време бяха преминаващи облаци.

22102014589

По най-бързия начин се отправям към мястото, където си мислех, че ще имам видимост, докато на няколко метра от него не осъзнах, че това не са дори отвесни скали, а такива с обратен наклон – никакъв шанс да ги мина. Веднага поемам нагоре и реално започвам да се катеря. В един момент виждам, че над мен вече си става отвесно и осъзнавам, че няма как да се върна, защото едва се качих дотук! Не поглеждам надолу, защото знам, че там хижа Вихрен си седи все така малка със сума ти каманак по „пътя“ до нея. След миг се съсредоточавам, оставям взетата сопа, защото започва да пречи и почвам да се катеря нагоре. Уроците от няколкото посещения в зала за катерене си казват думата и след няколкото мига прилепен към скалата, стъпка след стъпка нагоре над урвата успявам да се кача за втори път до Вихрен! Тогава вече погледнах, благодарих на Всичко и тръгнах да бягам по пътеката надолу. Бях хем радостен, че не се наложи да организират акция, но в моя чест, хем супер-съсредоточен в желанието си да стигна до място, откъдето да мога да наблюдавам какво, всъщност се случва покрай езерата!

Облаците продължаваха да ги откриват и закриват, междувременно проведох още няколко разговора с хора от Националния парк (които ме увериха, че организират акция с полицията и скоро тръгват), след което видях две фигури да се качват нагоре. С бинокъла видях, че са момиче и момче, стигнах до тях, след което ги попитах дали са чули изстрелите. Те потвърдиха, като казаха, че не са видели никого. Веднага ги оставих да се качват и продължих да бягам надолу. Искрено се надявах тези 5-6 изстрела да не са улучили някое животно. Остави, че се мъчат да възобновят популациите на този вид коза в други планини (Витоша) – самият факт, че стрелят по нищонеподозиращо и „безопасно“ пасейки си животни, и желанието за справедливост ми даваха сили да не спирам да бягам. Съвсем доближих ръба и чух звук от копита, а в следващия момент видях коза на около 20-30 м от мен. Тя ме погледна и се спусна надолу, явно качила се дотук търсейки безопасност. Как да й обясня, че и аз съм човек, ама видиш ли – мисля й доброто. Че съм тук да се помъча да я опазя, готов да се бия с тези от моята раса, но да я опазя нея. „Все същите сте“, сигурно си мислят те. Ама не сме!

До достигането на удобна за наблюдение позиция минаха около 30 минути – проверих го чрез времето на обаждане. Легнах зад един храст, извадих отново бинокъла и набързо обходих с него почти всичко, което виждах – Влахинските езера и долината, водеща към Кресна. Прецених, че щом козата се беше качила тук при мен, едва ли се стреля от този склон. След като бързия преглед не даде резултат, започнах детайлно и търпеливо наблюдение. Мъчех се да се поставя на мястото на стрелците – те също не искат да бъдат видени и също може би се крият. Но пък беше минал половин час – напълно достатъчно да избягат. Или пък не… кой знае!

22102014593

 

На мястото нямаше обхват и стоях така около час и половина. Без резултат. В един момент видях една коза, която гледаше в определена посока, което ме навя на мисълта, че може би именно там са бракониерите. Сравних поведението й с това на козите, които ме наблюдаваха по-рано същата сутрин – аз с бинокъл, те с очи – стояхме и се гледахме. Те, наострили уши и очи, си ме фиксираха безпроблемно, което означаваше, че щом тази коза гледа натам – значи има нещо! Добра логика, но отново безрезултатна.

В един момент реших, че вече няма смисъл да стоя – почти два часа след изстрелите и никакво движение покрай Влахинските езера тръгнах да търся обхват. Намерих такъв и се чух с парковата охрана – те бяха на хижа Вихрен и проверяваха колите и хората там. Без резултат. Разбрахме се да тръгна надолу, но докато стигна хижата вече нямаше никого там. Запътих се към бунгалото с леко разочарование. Да знаеш, че ловците са някъде там, някъде около теб и да не успяваш да ги хванеш. Дори да ги видиш! Те ли бяха добри, при мен ли нещо куцаше…може би ако бях по-близо по време на стралбата можеше да ги видя. Мога да си задавам този въпрос още дълго – резултатът ще е един и същ – не знам. Щом така е станало – така Е!

На свечеряване стигнах бунгалото, чухме се отново с охраната, които стояха на входа на парка и дебнеха за „подозрителни“ коли. Щяха да изпратят хора до хижата и вечерта, защото се оказа, че ловците понякога практикуват по следния начин – стрелят през деня, а ги извозват вечерта. Надявах се този метод да има резултат, ноо… Имаше, де, но просто не бе положителен. Оказват се или с късмет, или с акъл и се измъкват.

Следващите дни бяха дъждовни, мъгливи, студени и после снежни. И топли в бунгалото, де. Нямаше нито срещи с ловци, нито с кози. Имах време и за себе си, а в края на смяната ми дойдоха двама типове, с които от разкази за общи познати, смях и поучителни интересни факти не ми остана време за сън, а в 3.00 часа през нощта реших да се облека и да тръгна към Банско за автобуса в 5.00 ч. Вече беше почнало да трупа сняг, първият ми за сезона, и без челник направих супер-дупер доволно спускане до града. Е, последният час беше в дъжд и кал, но всичко с цената си. Така и не разбрах дали успях да изпълня задачата, с която бях дошъл. Може би ще разбера или ако срещна бракониерите и те ми разкажат тяхната гледна точка, или ако проговоря дивокозешки. Или пък, по друг начин 😉

Дали успях да изпълня задачката си не зная. Но поне пробвах, нали загубил бил само този, който не пробвал, казват.

В крайна сметка след спане по пътя на последната седалка пристигнах в криворазбраната цивилизация и се впуснах в търсене на доброто в хората. И не ми бе трудно да го открия…

Автор: И. Кръстев

22102014597

2 comments

  • А. Донева

    Много красиво изживяване, описано по прекрасен начин (хумор, ирония… ех, к’во повече).
    А И. – ти си страшно симпатичен и изглеждаш мил, добродушен и отговор (че си хуморист и иронията не ти е непозната, това вече го отбелязах. А тия работи ги смятам много ценни! :) ).

    Поздрави!
    А.

    П.п.: Не мен също ми беше попаднала тази обява и бях точно в такова положение, като това, което описваш ти в началото. Но, четейки инфото, стигнах до там, че търсят мъже за тая работа (и сега, като го казвам, започвам да се чудя дали пък не е било в друга обява това, понеже не беше скоро. Но почти съм убедена че беше така).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *